...А страничката, види се, е мокра...

Какво? Сълза? Кал? Кръв?... Листът мълчи.

Нима е плакал тъкмо той? Жестоко!

Нима е носил кал - тъй чист дълбоко?

Той - чистият, с безсълзните очи?

Чия ли кал - ако е кал? - сребриста

светлее в жълтеникаво клише?

Чия ли кръв е капнала на листа?

Чия ли мръсна болка свети чиста

по пътя му към святото въже?

Какво е питал с този вик, раздърпан

в шест букви с питанки накрая? И плачът

пелин ли жъне с четирите си сърпа,

които карат всеки да изтръпне?

Подир "Народе????" И мълчат! Мълчат!

Какъв "народ"? И кой "народ"? проклето

въже от Къкрина до София виси!

Какъв народ бе племето, което

тъй не успя от двайсет заптиета

единствения - него - да спаси?

Къде се беше изпокрил? Къде бе

се поприбрал на топло и добре,

та не можа на оня вълчи хребет

една потеря малка да издебне?

А тръгнал бе за него той да мре!...

За същия... Един от двайсет воден.

Един измежду цял народ "свещен"...

От четри страшни питанки прободен,

и днес кърви духът ми цял - "Народе????"

Ни глас, ни образ... Питанките - в мен!

И, грях - не грях, ги вадя и се кръстя -

под тях, прости ми, Боже, лик личи:

ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо...

А ти, народе мой, и чист, и мръсен,

на онова въже го окачи!

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.

Христо Ботев