„Днес всеки културен човек поне е чувал, че Владимир Набоков е автор със световна репутация, че неговият най-известен роман „Лолита“ е влязъл в историята на литературата, в този неин пласт, който се нарича съвременна класика. Но изглежда, не е без значение през кой вход се влиза. Често забравяме, че извън парадния вход на академичните почести, на учебните програми на литературните институции и на самата литература като институция (санкционираща утвърдилите се и издигнати като еталони норми и образци) съществуват и странични, неофициални, черни входове; през тях се прониква без фракове, на което дължим наличието и на щастливата пъстрота, и на неуважителния тон в пантеона на литературата. Когато не влизат с взлом, оттук обикновено се промъкват произведенията, издигнати „отдолу“, опрени на масовия интерес, на предизвикателството към утвърдените вкусове, на изненадата и шока. Съдбата на Набоков и на неговия роман минава през скандала. ...

          Ето накратко историята на публикуването на „Лолита“ и нейната роля за налагането на Набоков. Тя е широкоизвестна и коментирана. Романът е завършен през 1953 г. Набоков прави неуспешни опити да го публикува в редица американски издателства. Най-накрая, през пролетта на 1955 г., неговият литературен посредник го изпраща в Париж, в малко известното издателство „Олимпия прес“, по онова време специализирало се в публикуването на забранените в англосаксонския свят произведения на Хенри Милър, маркиз Дьо Сад и други „еротични“ автори, предназначени главно за американски и английски туристи. Издателството публикува романа, но той е твърде сериозен и сложен, за да задържи разсеяните туристически съзнания, и първоначалният тираж не е разпродаден. Тогава идва скандалът. Както е известно, нерядко той започва, когато отричаната, непризнавана стойност предяви претенции за „официален“ статут. В някаква литературна анкета Греъм Грийн посочва „Лолита“ като една от трите най-добри книги за 1955 г. Мнозина реагират болезнено на това мнение. Запретват се да защитават здравия вкус. Един от опонентите нарича романа „откровена, невъздържана порнография“. Следва издателски скандал във Франция, парламентарен скандал в Англия и т.н. Най-накрая е привлечено вниманието и на американските издатели, които през 1958 г. публикуват романа. Дълго време „Лолита“ оглавява списъка на бестселърите. А това означава големи тиражи, осигуреност и най-вече обръщане на погледите към предишните произведения на Набоков, тяхното преиздаване, превод и т.н. Така Набоков се превръща в световен писател. ...

* * *

Това, което преди всичко шокира в „Лолита“, е неестествеността на сексуалната връзка: не толкова двайсет и пет годишната разлика, колкото възрастта на самото момиче. Но от друга страна, възрастта е колкото реална, толкова и условна, както впрочем и самата еротична ситуация. Върху тази двусмисленост е изградена цялата стратегия на романа. Лолита само привидно е обикновено момиче. По същество нейната възрастова характеристика е снета, обезстойностена чрез принадлежността й към една особена порода, „Във възрастовите граници между девет и четиринайсет години се срещат момиченца, които за някои омагьосани странници, два пъти или много пъти по-възрастни от тях, разкриват истинската си същност — тя не е човешка, а нимфическа (тоест демонска); така предлагам да наричаме тези малки избранички: нимфетки.“ Както става ясно от определението на Хумберт/Набоков, далеч не всички момичета на възрастта на героинята са нимфетки. Критерият не е нито красотата, нито вулгарността. Тайнствените оръжия на нимфетката са „приказно странна грация“, „неуловим капризен, душеубийствен, ласкав чар“… Те поразяват също само определена категория мъже, чувствителни, податливи на гибелното им очарование. Нимфетката е определена като „дете демон“, като „малък смъртоносен демон“, като „зла сила“, която съблазнява, подлудява и тласка мъжа към престъпни въжделения.

И старият сексуален рутинер Хумберт по същество се оказва жертва на нимфетката. („Сега ще ви кажа нещо съвсем странно: тя ме прелъсти.“) Дълго, с големи подробности са описани неговите обречени на неуспех безкрайни машинации, гротескното домогване до прелестите на Лолита. Това, към което се стреми, в известен, смисъл тя сама ще му поднесе, и то за да потвърди безпрекословната си власт над него. Преди намесата му тя вече е развратена от порочността на младежката среда в американската, средна класа, от бездушните, механични юношески еротични игри, които не толкова развиват, колкото убиват пола. По-късно нейното доминиране, нейното превъзходство над Хумберт ще бъде потвърдено в предателството към него, в измамата, в бягството с друг мъж на неговата възраст, който далеч му отстъпва по мотивите на своите чувства. Нимфическото зло е зло на епохата, в която старомодността и инфантилността на зрелия мъж се срещат с мутациите в нравите на съвременната младеж, с промяната на сексуалните стандарти, предшествуваща сексуалната революция.

Разбира се, категорията нимфетка не е въведена от Набоков, за да осигури морално алиби на героя, а за да очертае по-категорично представената драма, която в общи черти може да бъде определена като нарушаване на връзките (хармонията) между вътрешноиндивидуалния свят и обкръжаващия го социум. Това може да бъде проследено в развиващите се на две нива отношения между Лолита и Хумберт: едното е условното ниво на отношението нимфетка—нимфолепт (термин, също принадлежащ на Набоков), обединени от общата си същност, взаимно съблазняващи и унищожаващи се. Другото ниво е на отношението към тях, в качеството им на двойка, от страна на обществото, което се намесва със своите стандарти, с общозадължителните си критерии. Романът се развива отвъд директното осъждане или оправдание на греха. В това се състои и плодотворността на позицията му.

* * *

... „

Анотация

„Каквото и да се напише, е все за любовта. Наистина, има ли книга, която да не съдържа любовни премеждия? Но колко са написани за самата любов?… Скандалността на тази книга — това е единственото, което брани незащитеното й сърце.“

Андрей Битов

Приятно четене!